Всичко беше наред…

Хахаха… наред ли казах? Работа — средно по 12 часа на ден (верно, висша мениджърска позиция), над 30 командировки годишно (в чужбината, най-често луксозната), безбройни срещи през деня и коктейл партита вечер, всеки уикенд на престижната служебна тротинетка и марш извън София (така правят големите хора, умеят и да отмарят, посещавайки поп дестинации, където ходят да се оливат “успелите”), връзка (още ми е рано за семейство, кариерата е над всичко) — бих казала стандартно тъпа с поносим “добряк” лузър, собствено просторно жилище (с над средната за четиричленно семейство квадратура), лична кола не ми е необходима (стана дума за служебната)… само кучето липсва (ще разберете по-късно шегата откъде идва), за да е картинката пълна (нямам време и за него, а с майка ми понякога се караме).

Хамстерът бегач нарива с бясна сила колелото, то се върти ли върти, докато самият хамстер остава на място. Но това не го спира да продължава да върти ли върти, колелото на безизходната си съдба. Знаете ли, че има случаи на хамстери бегачи, които въртят колелото до откат, т.е. докато не пукнат на “работното си място” или докато стопанинът им не реши да ги откачи временно от безумните им упражнения, поне за днес.

“Екстра съм си”, така обичах да казвам, когато ме питаха нямам ли нужда от повече време за мен, от личен живот. А в изключително редките случаи, когато оставах сама със себе си и се замислях дали има смисъл от всичко това (и от всичко изобщо), бързо отвличах вниманието си с някоя набързо скалъпена среща или пък се самоубеждавах: “Ти луда ли си? Знаеш ли колко хора искат да са на твоето място?!” Вършеше работа… Докато…

Съдбата не почука на вратата

В случая на сърцето. Буквално. Туп…туп…туп-туп…..туп-туп-туп… все по-бързо, все по-неконтролируемо, все по-плащещо. Главата ми започна да се обвива бързо от пелена, пелената се превърна в мъгла, която премрежи осъзнатостта ми.
Тогава спрях да усещам главата си, остана само съзнанието, някъде вътре в нея. Което започна да пропада в някаква бездна, може би навътре в себе си. Обля ме ледена пот на ужас — пак и пак. Бях сигурна, че умирам. Чакай малко! Още нямам навършени 35. Аз вървя по пътя на борещите се, успяващите и забавляващите се. Ям (сравнително) здравословно.
Пия, хмм… всеки ден, но в границите на нормата (каква е нормата, докторе?).

Набирам спешният номер 112 (съвсем ненавреме разбирам, че вече не е 150, такъв бил ангажиментът ни пред ЕС).
Чакам бърза помощ и приятеля ми, докато продължавам да усещам, че умирам. Вторият пристига с цели 40 минути преди линейката с екипа. Вече съм започнала да се успокоявам. Ледени лекарски слушалки, ЕКГ, диазепам — мускулно, в задника. Повече почивка, по-малко стрес. Тогава чух две думи, които щяха да ме преследват още цели две години — паник атака.
Ако паник атаката започне да се повтаря и потретя, става дума за паническо разстройство. Време е да посетите психиатър.

При чичко доктор

Да, животът продължава. Аз съм жива. Продължавам да живея по същия “успял" начин. Докато паник атаката не ме изненада — този път на задръстване на светофар (явление, което често се случва в столицата ни, след като в нея се натъпкаха над 2 милиона сардини) и още веднъж — на презентация пред “тесен кръг” от двайсетина човека. Общото между тях — колосален ужас и невъзможност да избягам от ситуацията. И онова усещане за сърцетупа, мъглата, адреналина и усещането за пропадане някъде… в теб или в тунела към отвъдното.

Аз? На? Психиатър?!?!?! Само да не узнае някой от колегите ми, приятелите ми, роднините. Все пак градила съм имидж толкова години. Кой ли ще злорадства най-много? Отивам с голяма дамска шапка (лято е, носят се в момента) и силно затъмнени очила. По-силно от обикновеното червило. Опитвам се да изглеждам обичайно отракана. Чичко доктор поклаща мъдро глава и ми изписва “щастливи” хапчета за всеки ден — Серопрам и Клонарекс (получавам паник атака, докато чета листовката, оказва се, че са ми предписали лекарство за епилептици), поне шест месеца. Да се виждаме веднъж месечно и да видим как върви мача. Всичко ще е наред. Ама аз не искам да пия лекарства. Всеки ги пие, включително и чичко доктор. Такъв е днешният стресов живот, мойто момиче. Хубаво, че медицината е измислила тези малки цветни таблетки, които решават ежедневните ни проблеми.

Никога не съм обичала лекарствата. Дори и със силен грип и висока температура съм държала до последно. Насилвам се, почвам ги. Сърцебиенето се засилва (било нормално, организмът се настройвал към новата реалност), от клонарекса (който се оказва преименуваният ривотрил!!!) съм като блъсната от влак с 200, през целия ден. Мислите ми текат бавно. Изпразвам се от обичайните ми чувства (не по готин начин, усещам се куха, много куха). Серопрамът също върши своите малки чудеса! Започвам да пълнея като тиква наесен. За първите шест месеца качвам 10 (никога до момента не съм се сблъсквала с този телесен “феномен"), следващите шест— почти още толкова. Хей, тези лекарства за паник атаки ли са?!
Или за зобене на зомбирани крави?

Две години по-късно

В депресия съм. И си го признавам. Дозите са увеличени, по-късно медикаментите започват да се сменят, чичко доктор си играе на руска рулетка. Само че дулото е насочено не към неговото слепоочие, а към моята глава.

Никоя от комбинациите няма траен ефект. Паник атаките са се влели в пълноводното русло на ежедневието ми. Прибавени са световъртежите, по-тежките депресивни епизоди и безсънието. Липсва ми концентрация, отдавна свикнах да съм изпразнена от съдържание и нищо да не ми носи радост. Вече съм над нормалното си тегло с почти 25 кг.!!! УЖАС!

Ще ходя на море (вече все по-трудно пътувам без придружител). Жените знаят, че преди такова събитие задължително си отделяш няколко часа за козметик и маникюрист. Преди се отпусках на такива места (ако наоколо нямаше квачки, които не спираха да квичат за битовистичните си глупости). Този път ме пресреща една от най-ужасните паник атаки през живота ми. С маска с някакъв крем от водорасли, найлон, а върху найлона кърпа върху лицето чувствам, че съм като в ковчег в гробницата на Тутанкамон. Задушавам се. Сърцето ми бие като колибри, блъскащо в клетка. Чудя се дали първо ще полудея или ще умра?

Захвърлих всичко и в този окаян вид (без найлона и кърпата) хукнах към улицата, за да вдишам “чистия” софийски въздух. Козметичката ми ме последва, опитвайки се напразно да ме убеди, че външният ми вид не е за навън. Връща ме обратно на кушетката. Казва ми да дишам дълбоко. Все по-дълбоко. Още по-дълбоко. И много бавно. Дишам, много бавно, все по-дълбоко. Дълбоко, бавно… успокоява ме. Постепенно всичко отшумява — незабележимо, от само себе си, — като с магическа пръчка. За първи път не взимам екстра ксанакс (споменах, че лекарствата се сменяха по-често от сезонно меню), не викам бърза помощ, не се обаждам спешно на приятеля ми (който все по-рядко се отзовава и си живее неговия си живот) да ме спасява. Обливат ме сълзи на облекчение. Откога не съм ревала пред някого? Години… Десет?

“Откъде знаеш тази хватка?”, питам аз. “Никоя химия не свърши тази работа за цели две години?”

Тогава чувам името му за първи път. Бил известен. И готин, ако можеш да го изтърпиш първите няколко срещи. Получавам и телефона за връзка с него. Всъщност за връзка със секретарката му (по-късно с нескрита гордост той ми се похвали, че с личния му телефон разполагат не повече от двайсетина човека. Ало, от Марс ли си?! Моите контакти надхвърлят 2000!), която се оказва дясната му ръка във всичко (от координиране на графика на кабинета и десетките ивенти месечно, до приемане на безбройните обаждания от клиенти, пациенти, участници, фенове на Инсайтинг, през отговаряне на мейли, до решаване на битови проблеми с водопроводчици и бояджии).

Козметичката ми (която беше една от многото излекувани от него паникьори) ме предупреди, че не обича да го наричат “докторе” (убедих се, че това видимо го дразни), а да се обръщам към него с първото му име; че ако не си допаднем на първа среща, няма да има втора, така че по-добре да не споря; че ще ми каже, че предстои да се оттегли от индивидуална практика и да не се подмотавам с терапията (истината е, че след първия месец мъчително очакване, познатата ми ходатайства за по-ранен индивидуален сеанс, така си спестих още месец чакане; индивидуалните сеанси още тогава бяха намалени, за сметка на Инсайтинг ивентите) и нещо много важно — да пробвам без колебание практикумите по дишане.

“Това е нещо, което всеки трябва да преживее поне веднъж през живота си, дори и без да е имал панически атаки!”

Д-р Димитър Тенчев

Набрах сайта му, очаквах да видя нещо като копие на сивия безличен мънкащ чичко психиатър, на когото дължах напълняването (и донякъде “неоправянето") си. Но представите ни никога не съвпадат с реалността. Гледаше ме младолик — ще си го кажа без заобикалки, — хубав мъж, вероятно на моите години. Оказа се, че е десетина години по-възрастен от мен (в умерени граници е суетен, винаги е стилно облечен и видимо му става приятно, когато го “подмладят” с 10-15 години).

Изчетох презентацията за него в сайта — терапевтът, писателят, семинар-лидерът, която се различаваше диаметрално от стандартното саморекламиране на лекари и терапевти из мрежата. Зачетох се в някои от интервютата му, които излизаха като предложения за четене, докато не забелязах, че часовете са прелетели стремглаво. Беше три сутринта (а аз си лягам не по-късно от 11). През следващите дни изчетох статиите му — като булимик, налетял на пълен хладилник — всичките. Стана ми навик да ги препрочитам — отново и отново. Изгледах интервютата му. Успокояваха ме, припознавах се в това, което говори. Неведнъж заспивах с гласа му, пуснат през слушалките на телефона.

А още не го познавах. Срещата изглеждаше необозримо далечна, докато състоянито ми се влошаваше — паника, атака, страх, че ще се повтори атаката от паники. Тогава реших да изпреваря събитията. Окей, нямам достъп до кабинета засега, но (вероятно) имам за практикумите, които се провеждат групово. Обадих се в 10 вечерта на номера, на който си бях записала час (много рядко си позволявам такива своеволия), защото на следващата сутрин (беше събота) имаше семинар по дишане.

"Подходяща ли съм в това състояние за семинарите по дишане?”, питам аз.

“Не просто вие сте подходяща. Практикумите са изключително подходящи за състоянието ви”, беше отговорът на женския глас от другата страна на линията. И така…

На следващия ден се докоснах до Инсайтинг

Намирах се в зала с три златисти и една червена стена. Развила шалте за йога въху корковия под, несвъртаща се на едно място. Погледът ми шареше върху свитъците с древни азиатски картини — всяка на отделна стена. Наблюдавах как участниците се събират един по един (бях дошла първа). Ритуално разгъваха постелките си, взимаха си червени възглавници (този цвят е култов в Инсайтинг), преобличаха се, говореха си. Дали всички бяха достигнали до точката на отчаяние като мен? Дано не получа паник атака точно сега пред другите!

Не се чувствах на място. Аз не съм такова момиче, не ходя по такива сбирки, не се сблъсквам с такива хора. Срещата ми с “духовното” се свеждаше до няколко нередовни посещения на упражнения по йога, за които забравих бързо и не се сетих повече.

Семинарът започва. Всеки от участниците (трийсетина човека) се представя с по няколко думи. Не знам защо си казват зодията, асцендента, че и някаква луна къде се намирала. Няколко човека споделят, че са излекувани отдавна, че Инсайтинг не само е премахнал симптомите им, не просто е изцелил живота им, но той им дава смисъла, свободата и силата да живеят — собствения си живот, а не този на някой друг.

Следва “приветствието" от семинар лидера към участниците. Това щяло да бъде най-добрия подарък, който сме си правили някога през живота и рано или късно да доведе до повратния момент в него. Този подарък ще е траен, ако не и вечен — като диамант, който не може да изгуби качествата, блясъка, същността си. Думите му се леят леко, богато, образно, без запъване (ъъъ), без замисляне (нали?…нали?). Мечтала съм си да имам такова дар слово. Но другото. На мен ли ги говориш тези? По-добре било, че сме в залата и ще дишаме, пред ординерите, които ще изкарат поредния си незапомнящ се уикенд в мола или на морето (зимата го сменя с “на ски с ОП-тата из Банско”). Защото техният живот нямало да се промени, а нашият ще се преобърне. Защо ли? Защото те повтарят едни и същи неща, по един и същи начин, което води до един и същи резултат. Ние, от друга страна, резултати не търсим (но ги имаме). Докосваме се до свободата на променените състояния на съзнанието, до които най-прекият подстъп са интензивните дихателни модели. “Трансът е епохалното откритие на човечеството, а не “шибаният iPhone”” (цитат) (апропо впоследствие научавам, че д-р Тенчев използва неизменно iPhone още от първия модел, появил се на пазара, пише на MacBook и чете от iPad). И не, дишането не се повтаря като преживяване, каквото е тъпеенето в някое кафене. Всяка сесия е различно откровение. Въпросът е имаш ли дълбочината (на интелекта? духа?) да го побереш, понесеш, интегрираш.

Има ли въпроси? Усещам, че вдигам ръката си… Той кимва към мен с лека усмивка.

“А какво да правят тези, които не вярват в тези неща?”, отеква пресипнало гласът ми и очаквам в следващия момент да бъда изгонена. Чела съм, че на всеки практикум има по един изгонен, избягал (впоследствие се убедих в “правилото”, но и то си има изключения) — било нещо като неписана традиция, след което събитието се “отпушвало” и се проявявал автентичният Инсайтинг.

“Това е много прагматичен подход”, отговаря ми той. “А прагматизмът винаги е бил червената нишка, втъкана в терапията ми и в духовните ми търсения в генерален план. Инсайтинг е път към (себе)познанието (а не стереотип на вярване), философия на елиминирането, но не и на липсата, на дефицитите в теб, каквото е вярата.

По-скоро вярата би ти попречила, защото ще създаде очаквания, а те ще генерират напрежение в теб. Този тип напрежение саботира спонтанността на преживяването. А именно то е ключовото в това, което правим. Най-експресна е преживелищната терапия при “невярващите”. Ще се убедиш сама…” (от малка записвам всичко важно, отговорът е почти дословен). Има нещо детско в усмивката. Защо познатата ми ме наплаши толкова?

Първа среща с InSighting дишането и с истинския д-р Тенчев

Бях чувала, че някои дишащи, превзети от страховете си, които “излизат на светло”, бягат от залата в панически потрес. Бях чувала за драмите, през които може да премине тялото, съзнанието и духът ти, за необичайните турболентни реакции по време на полета “навътре”. Бях уплашена, бях нащрек, но бях напълно неподготвена, за това което щеше да се случи още…

През първата минута китките ми се вдървиха в свръхболезнен спазъм — “акушерска ръка”. Спазмите се разпространиха бързо нагоре по ръцете, след това обхванаха гръдния кош, краката, цялото тяло. Бях се свила в ембрионална поза и не можех да помръдна. Изпитах потреса на разгърната паник атака в чудовищен размер. Започнах да викам за помощ. Исках всичко да свърши час по-скоро и да забравя за цялата работа. Димитър дойде до мен, усетих как ми задава отново и отново интензивният модел на дишане и ми казва да не спирам. След това чух гласа му да отеква в ухото ми (на фона на неслабата екстатично-катарзисна музика в залата).

“Имаш два варианта. Единият е да спреш да дишаш. Контрактурите ти ще се отпуснат до 15 минути. След това ще може да се изправиш, да вземеш чантичката и телефончето си и… “Беж, лиске, да бягаме”. С това пътуването ти към себе си приключва и ще ти пожелая приятен неприятен живот.

Вторият вариант — не ми вярваш, но ми се доверяваш, и продължаваш да дишаш интензивно — заради себе си, не за да ми угодиш. Това, което се случва в момента е катарзис, повече от стандартна паник атака. Състоянието ти не е причинено от дишането, а от хубавия ти животец, “запаметен” в мускулите ти. Нарича се “мускулна броня”. В нея е складирана тревожността, която е горивото за паник атаките. Сега я размразяваме, освобождаваме, изчерпваме и логично тя започва да оттича навън. След няколко дишания всичко ще е само ефимерен спомен.”

Точно това беше фразата: “ефимерен спомен”, какъвто е всъщност целият ни отминал живот. Сещам се за още един не толкова ефимерен спомен — вкопчих се в ръката му с ноктите си с всички сили (доколкото можех да го направя с тези контрактури) и му казах:

“Ще дишам, само ако си до мен. Не мога да продължа сама.”

От представянето ми по-горе, предполагам става ясно — отново ще го повторя, — “че не съм такова момиче.” Аз съм от жените, които се оправят сами в живота, които не искат помощ дори да закарат колата си на сервиз (веднъж отидох да ме оперират без да кажа на близките ми), яко бачкат и получават повишение, без да спят с шефовете си. В този случай… молех за помощ… но и до днес не съжалявам за “слабостта си”.

“Ще бъда до теб, ако ти бъдеш себе си”, чух отново гласа му. “Без повече маски и червилца.” Брутална директност. А си бяхме разменили само няколко думи в антракта (споменах му, че съм с тежки паник атаки и изпитвам клаустрофобия в момента). Сякаш четеше през мене. Червилото винаги е било основното ми средство за маскиране, моето алтерего покритие.

“И какво ще получа в замяна?”, едвам попитах аз. Устата ми също се беше свила в гротескна контрактура. Едва произнасях думите — нечленоразделно.

Той наподоби устните си на моите и съвсем спокойно отговори:

“Любоффта, скъпа. Нали всяка жена за това мечтае.” По-късно видях, че по този ироничен начин изписва думата “любов” в книгите си.

“Аз съм я дала на пауза”, не спирах аз.

“Ти няма ли да млъкнеш? Голямо кречетало си (всъщност не съм). Дишай!”, и отново ми зададе ритъмът на Инсайтинг Интензивното дишане.

И аз задишах. Отвреме навреме той откопчваше ръката си от моята и обикаляше из залата, за да проследи останалите дишащи. След това се връщаше при мен. Вече не стенех, а виех от болка. И продължавах, и продължавах, и продължавах да дишам, напук на контрактурите, на паник атаките, на вселената или каквото там ми беше причинило всичко това. При едно от вкопчванията ми в него избухнах в плач. Може би съм очаквала да ме успокои, може би да ми каже нещо мило (впоследствие забелязах, че това не е само моя реакция. Да си водещ на Инсайтинг, който е “80% женско царство” (цитат), е като да си като рокендрол звезда. Всяка иска специалното внимание за себе си. Римейк на “Д-р Т. и жените”.

Тонът му обаче беше равен:

“На други семинари по дишане плачът и писъците ти щяха да бъдат добра реклама за нас. “Я гледай какви неща можем да правим!” Тук нещата обаче са различни. Инсайтинг е оригиналът, останалите са копия. И оригиналът няма нужда от показност.

Плачът ти пречи на дишането, следователно и на преживяването. Преживяването изцелява, пренарежда, трансформира, не ревът ти. Не спирай насилствено емоциите, но не се отдавай на самосъжалението. То е като блато, в което лесно ще затънеш. Просто продължи да дишаш. Емоциите са елиминационен продукт на един мощен трансформиращ процес. Позволи на какавидата да излезне от пашкула си.”

И аз продължих да дишам… докато….

В един момент всичко спря

Дишането, музиката, тъмнината в залата, звуците, мислите, болката, тъгата…

Лампите светнаха. Все още не можех да помръдна. Но сякаш някакъв непосилен товар от напрежение се бе свлякал от мен. Всички започнаха да прибират “такъмите” за дишането (така ги наричат), опитах се да стана, не можах. Бях все още цялата скована. Няколко човека дойдоха да ми кажат по няколко окуражителни думи, че и те са били така в първите си дихателни сесии и това не е страшно. Да не се плаша, след малко ще мога да се изправя.

“Можеш да имаш мускулна треска. Нормално е след толкова силни спазми. На това единствено дишане не може да се равнят петдесет години вербална терапия. Утре ще дишаш още по-добре.” Гласът му звучеше спокойно, може би… само може би… с нотка на доловимо доволство. Тогава направих нещо, от което се чувствам неловко и в този момент. Целунах ръката му.

Но той не показа видимо смущение. Умът му върти винаги на много бързи обороти.

“Няма нужда да се изсилваш толкова. Така отдават реверанс на гръцките лекари. Тук сме една идея по-насевер.”

Втори ден! Пробуждането

Лекцията. Винаги на втория ден от семинарите има лекция с различна тема, която не се е повтаряла нито веднъж за всичките близо 15 години (сега сме 2018), от които е създаден Инсайтинг. Димитър Тенчев не чете, не използва записки, нито “пищови” на Powerpoint (на ритрийти понякога се събират над 30 часа лекции и пак е същото) знае се, че никога не се подготвя преди тях, често не помни дори темата (връчва му се лист от секретарката му, точно преди да седне), която е подадена преди месец за Инсайтинг нюзлетъра. Просто сяда… и думите се леят, леят, изведро.

Въпросът е какво се лее?!

За мен беше близо двучасова серия от шамари по егото ми. Не помня темата, беше ми първи семинар. Но като цяло имам ясен спомен за посоката, изказа и за собствените ми чувства по отношение на всичко, което казваше. Имах усещането, че ме е хванал на мушката си и ме разобличава пред цялата зала с участници, само не споменаваше името ми (разбира се отчитам, че е параноична реакция, та той не знаеше нищо за мен). Впоследствие разбрах, че това е масово явление. Всеки разпознаваше “бъговете” си в думите му (уви, човешките бъгове са универсални и масово повтарящи се) и всеки си мислеше, че е персонално “изобличен". Някои не издържат и бягат. Да, кофти е да се припознаеш в антигероя. “Гузен негонен бяга.”

Подхвана ординерите, респективно ОП-тата (това в Инсайтинг са лоши думички). За жалкия им еснафски животец, в който ламтят за пластмасови придобивки, домогват се до гротескни постчета (не пропусна да нахрани “любимата” му корпоративна среда), трупат фалшиви роли със CV-то си и живеят за одобрението на тираничните им роднини, които са допринесли да се превърнат в това, което са. Къща, две коли, жена/мъж, деца, воаяжи до разни чалга островчета. Нещо липсва, за да е щастието пълно. Какво ли е то?! Въпросът излежда не е риторичен. Няколко човека в залата се провикват: “Куче!”. Той пляска с ръце: “Ето това било! Липсващият елемент за пълното, тотално еснафско “щастие”.”

Продължава за идентичностите, които нямат ядро на личността, за тях е важно да трупат “лайкове” в живота си (цената да се харесаш на другите е да потъпкваш себе си), “лайкове” в профилите си в ексхибиционистично-воайорските социални мрежи (той няма профили там и до днес), защото тези потупвания по рамото, хранят кухите им ега. Кухи ли казах? Не, не са точно кухи. Пълни са с боклуци, заготовки за общоприемливо допустимо “нормално” живеене, от което може да се догади на всеки, който е разЛичност (единица) сред стадото от безлични, аморфни нули. И точно тази “норма”, мили деца, ви поболява. Тя ви кара да гълтате синьо-розови хапчета сутрин, обед и вечер. Да се тресете от тревожност през деня и да се въртите неспокойно през нощта. Да изпитвате ужас при приближаването на всяка следваща паник атака или дори при мисълта за нея. Да правите ОКР ритуали, за да не ви се случи нещо лошо, по стотици пъти на ден. И да се изгубвате в лабиринта на “тихо пропиващото душата отчаяние”, което апропо е синоним на екзистенциалната депресия.

Трябва да се научиш да елиминираш — всичко, което те забива, изпива, поболява, потиска, вменява, подрива… Да отстраниш дразнителите — тези хора, факти и обстоятелства от живота си, — които като кърлежи смучат от живеца ти; отстрани всичко, което те прави гайка или бурма в машината на социалната предопределеност, което те лишава от индивидулната свобода и креативен простор; генерира ти сива безрадостност и те спъва да разкриеш разЛичността си (какъвто е и слоугъна на Инсайтинг).

Говореше за опростяването, за креативността (която естествено сред корпоративните плъхове липсва), за липсата на въображение, за стремежа към свобода, за самата свобода, за дефицита на свобода, за зова на свободата… за това, че умът се стреми към щастие, докато психе (душата) диша само от свободата. За информацията, за качеството на информацията (наподоби съвременното “плюскане” на долнопробна информация в YouTube и социалните мрежи с Макдоналдс) и за нуждата от количествено-качествена информационна диета (както при здравословното хранене). Имаше още много… Но схванахте идеята.

След това започна второто дишане (Интегралното), което беше много по-трудно за изпълнение, и по-леко като преживяване. Музиката беше зашеметяваща, понасяща те към митични светове и епични преживявания. Залата не беше вече заплашително-клаустрофобична. Напротив. Създаваше усещане за защитеност, уют, себедостатъчност. Научих, че я наричат “Утробата”. Да, имаше ги контрактурите, болките, сълзите, катарзиса — отново и отново, намалявайки по интензитет с всяко следващо дишане. Но този път пътувах към себе си сама, без да държа ръката му. В края на сесията изпитах екстатична радост, която той окачестви точно, както и плача от предишния ден — като страничен продукт на един сакрален процес. Не сме в духовен Дисниленд да се забавляваме и да си рисуваме преживяванията на мандали, разказвайки с патос за тях. “Зад всеки патос се крие патология.” Негова култова фраза.

Не се засегнах. Имах чувството, че пелената се беше свлякла от погледа ми. Реших да приложа на практика не просто чутото, а преживяното. След като се качих в колата, взех телефона, набрах номера на една мъртва душа, с която прекалено дълго правих компромиси и — не ме е срам да си призная — използвах за патерица при паник атаките си. И… започнах да елиминирам…

В “изповедалнята”

Излишно е да казвам, че чаках с вълнение и доза напрежение срещата си с д-р Димитър Тенчев, водещ психотерапевт, въвел и развил преживелищната терапия в България, основател на Инсайтинг — носител на парадигмата и практиките на разЛичността, нонконформист, бунтар, писател. Първата дума, която ми хрумва за него е нестандартен. А за Инсайтинг — авангарден. Този разказ не може да побере и капка от това, което Димитър или Инсайтинг са, нито в какво се превръщат и трансформират с всеки изминал ден — различни, надскачащи се, оригинални, безаналогови. Инсайтинг е жива същност — променяща се, развиваща се, надграждаща се, квантово отскачаща от миналата си позиция в полето на неопределеността, себеопростяваща и себепроявяваща се, все по-изчистена в своя дзен.

Не може да се побере какво е Инсайтинг дори на официалния сайт на InSighting Център, нито в десетките интервюта, статии, предавания, отзиви от участници. Защото Инсайтинг е преживяване, което за всеки е прекалено лично, сакрално, магично (тази дума не съществуваше в речника ми до скоро). Различни са дишанията, медитациите, ритрийтите в планината, хипнозите, лекциите, вътрешните полети към себе си… ти самият, докато ги преживяваш всеки следващ път. Различно е всичко, всеки, самата аз, в сравнение с вчера.

И досега недоумявам как това може да е сътворено от един единствен човек. Как може той никога да не се повтаря (разбира се, има общи теми и посоки в лекциите му, понякога преразказва примери и истории от практиката или живота си, за участниците, които не са ги чували, но това са изключения, потвърждаващи правилото), да ни изненадва всеки път с всяко ново Unique събитие. Откъде го ражда? Зададох му веднъж този въпрос, когато бяхме останали насаме в залата. Отговорът беше:

“От нищото. Не полагам усилия да напиша книга или да създам изцяло ново преживелищно събитие, или да открия ново преломно дишане, различно от всички предшестващи го. Решавам го и то е вече факт — една завършена цялост — в главата ми, а малко по-късно и в реалността ни. Може би е каквото е за теб да отидеш на маникюрист и да си лакираш ноктите кармазъ.” Е, браво! Да, и всеки път ще те заяде за нещо, сякаш му идва от “нищото”. Не ми пука! Или поне се опитвам да не ми пука…

Смея да твърдя, че ако не бяха прекалено високите му изисквания към участниците в Инсайтинг ивентите и към пациентите в терапията, ако не показваше прекалено отявлено кой (не) му харесва (“харесване” не е точната дума, а по-скоро “допадане” или “съвпад” — не толерира малодушните, еснафите и мъртвите душички) и ако не разкриваше толкова явно бъговете на всеки, казвайки каквото си мисли (липсва му “куртоазия”, казано на корпоративен език), ако по интервютата говореше клишета от сорта “щастието е рожденото ти право” или “успелият не се отказва, след като е паднал, да реализира мечтите си”, щеше да е един от най-известните хора в страната, може би и далече извън нея. Веднъж му споменах за това.

“Искаш да стана като Кехоу, Норбеков или Робинс ли?! Не очаквах да чуя такова нещо точно от теб. Това е Инсайтинг! Той е елитарен и ще остане такъв, поне докато го водя аз. Иначе всичко, което харесваш, ще се чалгализира (друга любима негова дума) и ще отиде по дяволите.”

Както и да е. Срещата.

“Здравей.”
“Здравей.”
“Какво те води насам, нали вече идваш на дишания? Това е достатъчно, за да се оправиш от драматичните си симптомчета.” Не знам дали долавям игривост или заядливост.

“Чакай малко! Аз се записах преди да дойда на дишания. На тежък ли се правиш, че трябва да ми се ходатайства за по-бърз час след месец чакане?!” Да, предупредиха ме да не споря. От зодията е (започнах и за това да чета), по-силно е от мен. А и той вече ме познава. Видял е, че съм боец по време на дихателните сесии. Не се лигавя (почти), не се отказвам, каквото и да ми се случва. Няма да ми каже “До виждане” на първата минута. И аз поназнайвам нещо за хората.

Забелязах, че за няколко мига остана безмълвен, загледан с леко надменна усмивка в мен. След това продължи без особена емоция в гласа:

“Както вече знаеш, намалил съм индивидуалните консултации и това е тенденцията занапред. Освен това имам редовни клиенти, с които работя. Не мога да им зачеркна сеансите заради твоите. Колкото и да си важна и корпоративно всепостигаща…” (преди третото дишане (Хаос) му бях споделила, че съм подходящия протагонист от лекцията му през миналия уикенд, само че още нямам куче и деца).

Останалата част от сеанса мина леко и бих казала забавно. В края не ми се тръгваше. Изобщо! Всеки, който се е задържал в Инсайтинг център над два часа е усетил (много слаба дума, не ми идва друга) харизмата му. Ако издържиш първоначалните му критики (задължително ще каже, че в този му вид, ако не го промениш, животът ти е приключил), ще видиш, че има елегантно чувство за хумор и изчезва онзи ореол на дистанцираност на семинар лидера. Говори ми за свои слабости и грешки от миналото, каза, че по някои черти му напомням за него преди доста години. Не, не го дразни. По-скоро изпитва някаква тъга, че всичко в човека е толкова предвидимо-циклично-бъгаво.

Тъга? Моят терапевт? Ето с това паднаха и последните ми “защити”! Никога, никога, ама никога не се прави, прикрива, подправя, не влиза в роли, не се опитва да изглежда неприкосновеният психомъдрец, възседнал трона на божествения си комплекс, който раздава съвети, които сам не може да спази (със сигурност притежава самоконтрола и осъзнатостта, които биха му позволили да влезе в “печелившата” роля на мига, стига да поиска).

“Така ли се води терапия?”, питам го смеейки се през сълзи.

“Само при терапевти, които нямат проблем със себе си, нито имат проблем да се покажат, каквито са.” Разказва ми как Юнг (сам ученик на Фройд) е бил потресен от психоаналитичните откровения на учителя си по време на сеансите, които му е провеждал лично (Юнг на Фройд). Не, на Фройд не му е пукало, искал е да изпита метода до екстремална крайност. Освен това Фройд е Телец, както и Димитър (не Димитър като Фройд), а телците са перфекционисти. Бил е “на гости” и в двете му къщи — във Виена и Лондон. И дотук свършват допирните точки между двамата. “Вербалната терапия е пълен боклук, хибрид между псевдоинтелектуализъм и психоонанизъм.”(цитат)

Преживелищната терапия е не просто терапията на бъдещето. Тя е единствената възможна терапия. Затова разговорите ни ще спрат с тази ни среща. От следващия сеанс, ако искам такъв (ура!) ще провеждаме хипнотерапия, която е също трансово-преживелищна, просто с по-различен вкус от дишанията. Той няма да губи терапевтично време за празни разговори, а аз парите си.

Окей съм с това. Беше спечелил доверието ми.

Хипнозата

Вече бях извъртяла четири тройки дишания в рамките на два месеца. И се чувствах добре. Добре ли казах? Бях преродена! Първоначално ми отказа да намалявам лекарствата си под негова супервизия. “Който се е осрал, да си оправя лайната.” Впоследствие като видя, че съм сериозна и постоянна, и най-вече, че не желая да съм закачена доживот на химия, ми каза схемата, по която да започвам да ги намалявам. Не я спазих. На моя отговорност спрях лекарствата — от раз. И въпреки предупрежденията му, че паник атаките може да се завърнат с пълна сила, защото симптомите са били само “замазани”, не и излекувани, това не се случи. Имах замайванията, често топката в стомаха, много рядко сърцебиене, но нима ги нямах всичките тези симптоми и преди в ежедневието си? Дишането си беше свършило работата. Брилянтно! Беше изчерпило тревожността, която бях трупала десетилетия и която причиняваше поредната паник атака. И това намали до минимум абстинентните симптоми от спирането на дрогиращата химия. Бях свободна — от таблетките, психиатрите, по-нататъшното пълнеене и най-вече — от хаоса и ужаса в мен.

Хипнозата. Леко се притеснявах. Думичката е натоварена с много негативни значения и напрегнати очаквания от филми, книги и от къде ли не. Може да ме накара да разкажа всичко за себе си (всеки има малките си кофти тайни), да не може да ме изкара от транс и да си остана там завинаги или да ми внуши нещо против волята ми (не се сещам какво точно ще е то). Споделих му притесненията си. Отново онази усмивка. “Лягай и не си измъчвай главицата с неща, които не разбираш.” И все пак — ако кажа нещо, което не искам да споделям. ”Ами сподели ми го сега. И няма да имаш страхове след това.” Впоследствие разбирам, че се е шегувал, изобщо не ме кара да говоря по време на първия ми хипнотичен транс, нито е очаквал изповедта, която последва. И аз, с целия си акъл, му разказвам и разказвам, малки гадни тайни, докато не ме прекъсва.

“Виж, шегувах се. Няма нужда да ми ги разказваш тези неща. Те нямат грам връзка с терапията.” Чудя се дали съм му опротивяла. Питам го.

“Все ми е тая какво си си мислила и какво (не) си правила. Животът си е твой и извън InSighting център няма допирни точки с моя (гадняр!). Чувал съм всякакви истории. Някои доста перверзни, други — доста отблъскващи. В един момент спират да ти правят впечатление. Но за протокола — твоите “тайни” са в границите на “нормата” (самата дума е произнесена с ирония, неведнъж е казвал, че нормата е от стадото и за стадото)”

Искам още да си говорим. Не може ли да отложим хипнозата за следващия път? Може, но няма смисъл. Хммм. Възпирам се да направя една голяма глупост. Да го поканя на обяд. Така правят в корпорациите, просто бизнес обяд с лаф, по теми, които не се разискват на официалните срещи, но това подпомага бизнеса. Форма на icebreaking (дразни се от чуждици, особено от англоезичен произход). Споделям какво съм смятала да направя.

“Ето, ти си казваш всичко и без да си в хипноза. Няма за какво да се тревожиш.” Не ми отговаря нищо за обяда. Отговаря ми, но в следващото изречение:

“Аз не позволявам никога жените да плащат сметките, а поканата идва от теб. Така че вариантът с обяда отпада.” Принципът му обаче е по-генерален — да не се вижда с пациенти или участници извън Центъра или местата, определени за Инсайтинг ритрийтите. Има една малка група хора (може би онези двайсетина, които имат номера му), които се виждат с него сравнително често в неформална среда, дишат със или без повод заедно, правят си вкусни неща за готвене (той е веган от 30 години, както и хората около него) и медитират или си говорят до 5 сутринта (they say). Но те са инсайтъри от години, отдадени на каузата на разЛичността, бавно и на етапи допускани до по-вътрешния му кръг. Аз не съм сред тях. Не ревнувам. Или… се опитвам да си внуша, че не ревнувам.

И така… хипнозата. Лягам. Осветлението е приглушено. Съвсем слаба музика звучи от уредбата. Понасям се навътре, водена от гласа му. Да, гласът му. Докато води хипноза, е много различен от познатия ми глас. Тембърът става по-нисък, провлачено произнася съскащите звуци като “ш” и “с". Забравям кой кой е, включително аз коя съм. Нося се в океан от светлини с невероятно наситени нюанси, които се преплитат в сложни фракталии, разделят се, за да образуват нови фигури. По-късно той ми казва, че цветовете са психеделични, фракталиите — също. Това са “облясъци” от дълбоките реалности на несъзнаваното.

Особено ме грабва нюанс на лилавото, което нямам спомен да съм го виждала някога в реалността си. Омагьосващо е, пълно, цяло, имам усещането, че не искам друго в живота си, освен това лилаво космическо безбрежие. Наред с личните ми преживявания, чувам гласа му. Подава ми алтернативни вариации за мен самата, възможни “реалности”, които мога да валидизирам, превъплъщавайки ги в един нов живот. Довежда ме до различни перспективи на възприятие, надхвърлящи със стотина светлинни години заковаващата ме “гледна точка”, към това, с което се гордеех, че съм. Не, не може да се опише с никакви думи онова първо дишане, за което вече разказах. Още по-малко тази психеделично-мистична хипноза.

Отварям очи и избърсвам една сълза, която се е търкулила по бузата ми. Казва ми, че това е трансов феномен, нарича се "хипнотична сълза”.

“Как съм могла да живея без всичко това?!”, питам в екстатичен потрес.
“Това е въпросът, който си задавах много години”, отговаря ми той. “Вече знам отговорът, но няма да се хареса на масовата публика.”
“А какъв е отговорът за мен?”
“Тухла в стената (разбирам, че това съм аз). И… щипка шанс — да получиш паник атака, докато те разкрасява козметичката ти. Нали ти казах — тревожността е лястовицата на промяната. Тя води до преломни моменти, но не всеки има очи да ги забележи.”

Разбирам, че животът ми се е разделил безвъзвратно на две половини — преди и след Димитър.

Философията на разЛичността

Не знам откъде да започна. Нито накъде да завия. Искам да е съвсем кратък преразказ на цялостното преобръщане на светогледа ми (този документ надхвърли и без това с пъти запланувания брой думички).

Но както с всичко в Инсайтинг, философията на разЛичността може само да се преживее, не да се предаде, пък било и с пространни описания. Нито може да се определи на несъзнавано ниво кое кога и как точно се е (пре)наредило.

И така — Философията на разЛичността — поне за мен, каквато е (сериозно, ще бъда кратка):

Осъзнах абсолютната празнота и безсмислие на живота си от момента на прекрачването на прага на InSighting Център. Но това не беше някакво интелекутално умозаключение, нито нещо вменено от лекциите, които в началото ме разбунваха толкова силно (и до ден днешен се припознавам понякога в тях и с любопитство наблюдавам реакциите по лицата на новите участници, сигурно съм изглеждала по същия начин). Осъзнах, означава разбрах. Разбрах, означава приложих, а приложих —промених.

Ето това е! Вместо отидох, видях, победих, бих казала — осъзнах, приложих, промених! Целият си нещастен, механичен, “подреден”, “преуспял” живот.

От паник атаките няма следа и те вече са само “ефимерен спомен". От медикаментите също. Възвърнах (макар и нелесно) старата си форма (в момента съм с 2 килограма по-малко отпреди започването на “химията”). Не, не съм намерила любоффта, както “обеща” терапевтът ми на онова първо дишане, но в момента нямам драма от този факт. Или… намерих я, но остана в границите на платоничното и в сферата на пожелателното.

За сметка на това прекратих “любоффта” с мъртвата душа, която ме заразяваше с апатията, безучастността и бездушието си — бавно. Помните онова телефонно обаждане след онзи паметен мой първи Инсайтинг семинар. Приключих и със снобската си среда и безумните уикенд пътувания. Намалих работния си ден на шест часа и казах на шефовете си, че няма как да продължим по стария “добър” начин заедно. Ако ще ме уволняват, искам добро обезщетение — за пропиляното време, безсънните нощи, пропуснатите мигове и нереализираните лични ползи, за толкова много години. Не ме уволниха (казаха ми, че аз съм дала много за компанията, сега компанията ще даде на мен), но е въпрос на време да си тръгна сама. Той беше прав и за това — разЛичността не може да се впише в корпоративната клетка. Още обмислям с какво бих искала да се занимавам. За съжаление или за радост, менторът ми, който беше и мой терапевт, не раздава съвети на никого какво да прави с живота си. “Не съм бог и слава богу!” (цитат).

Гледам разЛично на себе си, на света, на вселената, на дишането, на лилавото, на “Утробата”, на съдбата, на живота, на Смисъла и безсмислието. Научих се да казвам “Не!” по-често от социално допустимото; да не влизам в излишни спорове с излишни хора, покрай които преминавам като гари; да не правя неща, които не искам да правя; да не се виждам с “ординери”, чиято първобитна лексика и сива аура ме карат да се чувствам не на мястото си, и сред които главата ми започва да плува в мъгла (помните ли ранните симптоми на паник атаките ми?). Щях да бъда кратка… Свършвам. Научих се да не бъда амбициозна, защото амбицията бавно отравяше разЛичното в мен. ђ

Вместо епилог

“Не харесвам сбогуванията, но обичам разделите.” Това каза д-р Тенчев на една своя лекция. Първоначално си помислих, че е някаква игра на думи. Къде е разликата? След това, в контекста на самата лекция, започнах да разбирам. Сбогуванията са наложени силово от съдбата, случайността, висшата сила или кой в каквото иска да вярва.

Разделите — тях ги случваме ние, освобождавайки се от отровните дразнители в живота си. Сбогуванията са следствие на преходността, разделите — обещание за промяна. Преходността води до разлъка, промяната отваря непознати врати. Разлъката е шок, промяната — освобождаване на простор в теб, живота, диханието ти (ето ползата, че всичко си записвам).

Така че епилогът или сбогуването ще ги пропусна. И вместо него ще кажа защо написах всичко това (първоначално възнамерявах да бъде поместено в сайта на Инсайтинг, след това, отчитайки големината на текста (размерът е винаги от значение), разбрах, че няма да пасне сред отзивите за терапията на д-р Тенчев, а би било своеволно да помоля да го публикуват сред статиите; познавайки го, едва ли би се съгласил). Затова реших да бъде публикувано в един малък проект — отделен сайт.

И така. Защо написах всичко това?

По две причини.

1. Като реверанс. Защото искам да ориентира хората, които преживяват в момента ада, през който преминах аз. Приемете го като “връщане на услугата” към съдбата, която ме изпрати в Инсайтинг; като “трансфер на качествена информация", до която в днешно време се достига много трудно; като златния шанс — да откриете вратата за търсената промяна.

2. Защото го дължа на Димитър. Една дума не би стигнала да изразя своята благодарност (7000 се оказаха също недостатъчни)— за възвърнатото здраве, разЛичност, живот — това е моят начин да кажа ГОЛЯМО БЛАГОДАРЯ на Теб — примера ми за разЛИЧНОСТ.